Поезия

След анализа остава онова, което не може да бъде доказано, но може да бъде почувствано. Стихове и фрагменти за любовта, паметта, бащинството, морето и човека, който оцелява чрез смисъл.

Когато ни боли,
ги усещаме с цялото си тяло.

Когато сме самодоволни,
сити и заблудени,
ги забравяме.
Понякога дори им се присмиваме.

Но за стихове трябва душа.
И рани.

Рани, които не изчезват,
а стават белези —
само защото през тях
е минала красота.

— М.Р.

Не е, че искаме да се върнем назад.
Връщаме се — но никога същите.

След всяка година живот
пътят към онова място става друг.

Дворът е същият.
Лятото — почти същото.
Мирисът — познат.

Но ние вече сме минали през болки,
раздели, загуби, деца, вини, прошки
и неща, които са ни направили други.

Затова най-много боли не миналото.
Боли, че там още живее някой,
който сме били.

— М.Р.

Никога не съм се борил така за жена.

Не за гордост.

Не за победа.

За нея.

Хвърлях сърцето си

като камък в река —

с надеждата

да стигне брега.

А тя стоеше отсреща.

Тиха.

Красива.

И далечна като сън.

Борих се дълго.

Толкова дълго,

че една вечер разбрах:

не съм губил любов.

Губил съм

една илюзия.

И все пак не съжалявам.

Защото има мигове,

в които човек е най-жив

точно когато се бори

за нещо,

което не съществува.

Така сърцето пораства.

Така мъжът разбира

цената на раните си.

А любовта…

тя понякога е жена.

Понякога е битка.

А понякога е просто

урок,

който остава

след нея.

— М.Р.

Какво научих за живота

(черен хумор, без упойка, с белези)

1. Търпението е добродетел, но и хронично състояние при мъже, които твърде дълго са вярвали, че „тя ще се оправи“.

2. Първото впечатление е лъжа. Второто – надежда. Третото – „добре, това вече ми е познато“.

3. С бивши се общува само по необходимост. Всичко друго е римейк, който никой не е искал.

4. „От понеделник“ е датата, на която хората отлагат живота си, докато чакат чудо с график.

5. Интуицията знае истината веднага. Умът казва: „Айде още малко да се изложим“.

6. Да си сам е статус. Да си с някого и пак сам – това е абонамент за емоционално изтощение.

7. It’s complicated = не съм сигурна за теб, но ми е удобно да си резервен план.

8. Чака се за асансьор,

за кафе да изстине,

за зелено на светофара,

за петък.

За любов, която още се колебае,

не се чака.

9. Пералнята не гълта чорапи. Хората изчезват също толкова тихо.

10. „Нямам време“ значи „не си приоритет“. Ако беше, щеше да се намери календар.

11. По-добре да се изложиш, отколкото цял живот да се смаляваш, за да се побереш в нечия несигурност.

12. Смехът на децата е доказателство, че поне едно важно нещо си направил правилно.

13. Яж каквото има. Утре пак ще се бориш за форма, смисъл и някаква емоционална стабилност.

14. На 4 вярваш, че родителите знаят всичко. На 40 вярваш, че този път наистина ще е различно.

15. Повечето „дълбоки проблеми“ изчезват след сън. Останалите са отношения с грешния човек.

16. Силата не е да стискаш зъби. Силата е да спреш да се надяваш там, където няма кой да дойде.

17. Любовта не е болка. Болката е знак, че си объркал търпение с навик.

18. Не всички уроци са ценни. Някои са просто скъпи и идват на части.

19. Мълчанието е форма на самоуважение, особено когато знаеш репликите наизуст.

20. Търпение. Да. Но само докато не започнеш да губиш себе си и чувството си за хумор.

**Знаеш ли защо прегръдките са красиви?
Защото човек е раним от едната страна.
Там, където няма сърце,
животът е по-тих
и по-сам.

Дясната ми страна
е празна от туптене.
Не знае как се боли.
Не помни страх.
Не умее да прощава.

Но щом те прегърна —
там се появява сърце.
Не моето.
Твоето.

И изведнъж
празното място
започва да живее.

Защото има неща,
които ушите не чуват.
И думи,
които езикът не смее да каже.

Но сърцето ги знае.
Винаги ги знае.
И ги казва
само когато сме
достатъчно близо.**

Не питали дали може.

Не питали дали трябва.

Не питали какво ще каже светът.

Той бил роден да гори.

Тя — да гаси.

И точно затова се познали.

Защото има любови,

които не идват да те спасят,

а да те изпитат.

Тя го докосвала —

и той ставaл по-тих.

Той я целувал —

и тя ставала небе.

Не се победили.

Не се променили.

Само се научили

да не се унищожават.

И от тях останала пара —

като въздишка след болка,

като молитва над рана,

като доказателство,

че и невъзможното понякога

има сърце.

Огънят и водата се влюбили.

И светът за миг повярвал,

че любовта е по-силна

от природата.

С ума си аз не те обичам —
умът сметлив е, студен
и хитър.
Той помни само чужди истини
и бърза с всичко да се свърши.

Със сърцето си не те обичам —
сърцето ми е крехко, спира.
То често се страхува от болката
и лесно в тъмното умира.

Но с душата си — с онази светла,
последната ми истинска страна
обичам те дълбоко, без да питам
дори когато свърши светлината.